Установената през последните години тенденция на повишаващи се местни данъци продължава и през 2018 г. Българските общини увеличават ключови местни данъци, за да си осигурят необходимите собствени средства, а в някои случаи - и за да изпълнят ангажиментите си към финансовото министерство, като следствие от получените през последните години безлихвени заеми. Това развитие не е изненадващо предвид спрения процес на фискална децентрализация, но по-високите местни данъци не могат да доведат до решаване на структурните проблеми на общинските бюджети.

Какво показват данните

В периода между 2012 и 2018 г. ИПИ проведе 7 отделни годишни изследвания на нивата на местните данъци като част от инициативата „Регионални профили: показатели за развитие”. Данните се събират чрез заявления по Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) до всички общини в страната, както и чрез проверка на ставките онлайн. Разглеждаме четири от ключовите местни данъци:

  • данък върху недвижимите имоти - нежилищни имоти на юридически лица;
  • данък върху превозните средства и леките автомобили – с мощност от 74 kW - 110 kW;
  • годишен патентен данък за търговия на дребно до 100 кв.м. търговска площ;
  • данък за прехвърляне на собственост.

Получените резултати са недвусмислени: случаите на увеличение на наблюдаваните местни данъци са в пъти по-многобройни от случаите на намаляване на такива, като тенденцията става особено ясно изразена през 2016 и 2017 г., точно след влизането в сила на т. нар. Механизъм за оздравяване на общини.

Фигура 1: Брой промени в нивото на местните данъци и такси през годините (2013-2018)

 

Източник: ИПИ на база заявления по ЗДОИ до общините

 

Вижда се, че:

  • Тенденцията към покачване на нивото на ключови местни данъци продължава и през 2018 г. Регистрираните от ИПИ случаи на увеличаване спрямо 2017 г. са 37, а намаленията – едва 4 – рекордно нисък брой за периода.
  • Общо за периода между 2013 и 2018 г. сме регистрирани 254 случаи на увеличаване на местни данъци, докато случаите на намаление са близо пет пъти по-малко.
  • Две трети от увеличенията са регистрирани през последните три години.
  • Най-често се увеличава годишният данък върху недвижимите имоти, следван от данъка при възмездно придобиване на имущество и данъците върху превозните средства.

Защо увеличаването на местни данъци няма да помогне

Според последните сравними данни на Евростат, приходите на местните власти в България възлизат на едва 7,3% от БВП през 2017 г., което е над два пъти по-ниска стойност от средните за ЕС 15,4%. Въпреки че повишаването на нивото или на събираемостта на ключови местни данъци може в известна степен да доведе до подобрение на състоянието на общинските бюджети, проблемите с тяхната структурата остават.

  • Българските общини остават в силна зависимост от трансферите от централната власт, които формират близо 2/3 от всички техни приходи. Това съотношение създава не само теоретични, но и реални политически зависимости и няма как да бъде преодоляно в рамките на съществуващата уредба на местните данъци.
  • Наложените канали за осигуряване на собствени средства (основно от имуществени данъци) предоставят ограничено фискално пространство и не създават реална възможност за данъчна конкуренция. Предвид факта, че относителният дял на местните данъци в общото данъчно бреме на гражданите и фирмите е незначителен, промени и в двете посоки нямат особен ефект върху решенията на икономическите агенти.
  • С много малко изключения (големи градове, курортни общини и общини с големи концесии), общинските бюджети по никакъв начин не отразяват случващото се в местната икономика.
  • Ниският дял на собствените приходи води до невъзможност за реализиране на местни политики, дори при наличие на обществен и политически консенсус на местно ниво, което на места води до обезсмисляне на демократичния изборен процес.

Най-простият и лесно приложим метод за промяна на това статукво е преотстъпването на част от постъпленията от данъка върху доходите на физическите лица (ДДФЛ) обратно на общините на принципа „парите следват личната карта”. Преотстъпването на една пета от планираните за 2018 г. приходи от ДДФЛ ще увеличи собствените приходи на общините с близо 675 млн. лв. (т.е. с близо една трета) и ще създаде реални стимули местните власти да работят за привличането на инвестиции и разкриването на нови работни места. Необходимите стъпки за постигане на реална промяна в структурата на общинските бюджети са описани от ИПИ в публикуваното през април 2018 г. изследване „Пътят към фискална децентрализация”, където е направена и оценка на потенциалните приходи, на които може да разчита всяка една община при приемането на тази стъпка.

Пътят към фискална децентрализация

Преотстъпването на част от постъпленията от ДДФЛ към общините не може и не трябва да бъде изолирана, самоцелна и безусловна промяна в структурата на данъчната система. За да може да бъде гарантиран успехът ѝ, е необходимо да бъдат предприети допълнителни стъпки, между които:

  • Преминаване към ефективно програмно бюджетиране на местно ниво, което да доведе по-голяма ефективност и прозрачност на местните финанси;
  • Подобряване на ефективността и прозрачността на финансите и управлението на общинските предприятия и общинската собственост;
  • Териториално-административна реформа, която да гарантира дългосрочна устойчивост на териториалното устройство;
  • Споделянето на данък общ доход с общините предполага и промяна на демократичния модел чрез засилване на политическата отговорност на местно ниво и активното включване на гражданското общество в процеса на правене на местни политики.

Споделянето на постъпленията от ДДФЛ с общините, а впоследствие и евентуалното отдаване на правомощия за определяне на този данък в дадени граници ще доведе до:

  • Повишаване на фискалната самостоятелност на общините и по-добро обвързване на бюджетните постъпления със социалните и икономическите процеси, които протичат на тяхна територия;
  • Намаляване на съществуващите политически зависимости на местната от централната власт;
  • Създаване на стимули за поддържане на добра бизнес среда и привличане на инвестиции с цел повишаването на заетостта и съответно – увеличаване на приходите от ДДФЛ в местния бюджет;
  • Възстановяване на изгубената връзка между данъчно облагане и политическо представителство на местно ниво и увеличаване на капацитета на гражданското общество да участва във формулирането на местни политики;
  • Създаване на условия за възникване на реална данъчна конкуренция на местно ниво в бъдеще, когато общините получат право да определят размера на ставката на ДДФЛ в по-широки граници.
Публикувана в Бизнес

От влизането на България в ЕС и стартирането на оперативните програми в България българските общини са използвали общо 10,7 млрд. лева (данните са към 15 юни 2018 г.). Спрямо населението общините са получили средно по 1 513 лв. на човек. Най-много са изплатените средства в общините Созопол и Костинброд – единствените с по над 5 хиляди лв. на човек, а най-малко – Ковачевци и Дулово – единствените с по под 100 лв. на човек като Ковачевчи няма нито един проект през новия програмен период (2014-2020), а Дулово само един.

Общо 9 от всички 265 общини имат изплатени средства само по един проект в новия програмен период, като само Дулово е с население над 10 хиляди жители. Причина за това може да се търси в ограничения административен капацитет в по-малките общини.

50 общини са получили под 2 млн. лв. по оперативните програми досега, а броят на общините с над 10 млн. лв. достига до 103 като при 16 от тях реално изплатените средства са над 100 млн. лева. Те включват почти изцяло областни центрове, а столицата излиза първенец с голяма разлика, усвоявайки 3,6 млрд. лв., основната част от които са за проекти, свързани с метрото. Спрямо населението Столична община също излиза пред другите области с 2 726 лв. на човек. Малко по-ниско е средната сума на средствата, изплатени в общините от област Габрово – 2 623 лева. Средно най-малко пък усвояват общините от областите Сливен и Кюстендил – под 800 лв. на човек (в тази сума не влизат средствата, изплатени към областните администрации – общите данни по области към 1 май 2018 г. са достъпни ТУК).

Най-скъпите проекти са основно за транспортна инфраструктура (магистрали, пътища, градски транспорт), водни цикли и пречиствателни станции, подобряване на градската среда и образователната структура.

Спрямо предишния програмен период (2007-2013 г.) най-малък ръст на усвояването по европейските програми на човек от населението се наблюдава в крайморските общини Несебър, Созопол и Приморско, които обаче получават сравнително много средства преди 2014 г. и в момента също са от добре представящите се по усвояване, а и имат още две години до приключване на настоящия програмен период.

С най-висок ръст на усвоените средства след 2014 г. пък са общините Невестино, Алфатар и Симеоновград, които в предишния програмен период усвояват изключително малко – средно под 5 лв. на човек, а сега достигат по над 300 лв. на човек, което е сравнително малко спрямо средната стойност за страната, но показва активизиране на местната администрация и задвижване на повече проекти. С едни от най-високите ръстове са и общите Грамада и Сърница, които обаче изцяло се дължат не на високо усвояване през последните години, а на факта, че те не са усвоявали европейски средства в предходния период. Община Грамада е единствената община, която няма проекти преди 2014 г., а община Сърница не съществува до 2015 година. Към 15 юни 2018 г. усвоените средства в тях са около 400 лв. на човек.

Публикувана в Бизнес

Реално изплатените европейски средства в България към 1 май 2018 г. вече са 18,7 млрд. лв. или 2 648 лв. на човек от средногодишното население. Това е сумата на всички изплатени суми по проекти, финансирани от структурните и кохезионните фондове на ЕС от началото на 2007 г., откакто България стана член на ЕС и получи достъп до тези средства. В тази сума влиза и съфинансирането от националния бюджет, платено по такива проекти (без съфинансирането сумата, получена само от фондовете на ЕС, е 15,6 млрд. лева). Средно на година платените средства по европейски проекти са били около 1,244 млрд. лева. Спрямо БВП на страната в текущи цени за периода 2007-2017 г., това е около 2% от БВП на година.

Общата сума, изплатена по европейски проекти към областите на България  (т.е. без тези към централната администрация) е 10,7 млрд. лв. или 1 525 лв. на човек.

Най-голям е относителният обем на изплатените пари в областите Габрово и София-град – около 2 700 лв. на човек, а следващите области в класация са изхарчили значително по-малко средства – около 1 700 лв. на човек във Враца и София.

С най-малко изплатени европейски средства е област Сливен – 702 лв. на човек, предшествана от областите Кюстендил, Перник, Пазарджик, Търговище и Добрич – всички с под хиляда лева на човек от населението.

 

През новия програмен период 2014-2020 г. към 1 май 2018 г. изплатените суми по всички най-големи областни проекти са към държавни или общински структури и предприятия. Най-голям е обемът на средствата, изплатени в София-град на Метрополитен ЕАД за разширението на столичното метро – 321 млн. лв. (от общо 936 млн. лв.). Следващата най-голяма изплатена сума е в област Благоевград – 190 млн. лв. (от общо 739 млн. лв.) за два лота от АМ „Струма” и тунел Железница.

В другите области най-големите проекти от новия програмен период включват:

  • Проекти за пътища – в областите Ловеч, Монтана, София и Силистра, където по текущи проекти са изплатени по около 5 млн. лв. и в област Разград, където са изплатени над 10 млн. лв. Почти всички проекти са на обща стойност около 15 млн. лева.
  • Проекти за водни цикли – в областите Враца (19 млн. лв. от общо 115 млн. лв. по проекта), Добрич (15 млн. лв. от общо 115 млн. лв. по проекта), Плевен (26 млн. лв. от общо 117 млн. лв. по проекта), Шумен (6 млн. лв. от общо 13 млн. лв. по проекта) и Ямбол (9 млн. лв. от общо 44 млн. лв. по проекта), както и проекти за изграждане на пречиствателни станции за отпадъчни води в областите Видин (2 млн. лв. от общо 20 млн. лв. по проекта) и Пловдив (община Асеновград - 60 млн. лв. от общо 106 млн. лв. по проекта).
  • Проекти за подобряване на градската среда – в областите Бургас (22 млн. лв. от общо 30 млн. лв. по проекта), Варна (11 млн. лв. от общо 34 млн. лв. по проекта), Велико Търново (7 млн. лв. от общо 11 млн. лв. по проекта), Габрово (7 млн. лв. от общо 11 млн. лв. по проекта), Кюстендил (3 млн. лв. от общо 5 млн. лв. по проекта), Перник (2 млн. лв. от общо 4 млн. лв. по проекта) и Стара Загора (8 млн. лв. от общо 16 млн. лв. по проекта).  
  • Проекти за градски транспорт – в областите Русе (8 млн. лв. от общо 24 млн. лв. по проекта) и Сливен (5 млн. лв. от общо 17 млн. лв. по проекта).
  • Проекти за образователната инфраструктура – в областите Пазарджик (4 млн. лв. от общо 8 млн. лв. по проекта), Смолян (2 млн. лв. от общо 7 млн. лв. по проекта), Търговище (5 млн. лв. от общо 10 млн. лв. по проекта) иХасково (14 млн. лв. от общо 20 млн. лв. по проекта).
  • Проект за социална помощ – в област Кърджали най-голяма сума е изплатена по проект за осигуряване на топъл обяд на нуждаещите се в община Кирково (1 млн. лв. от общо 3 млн. лв. по проекта)

Като цяло основната част от европейските средства продължават да се насочват към развитие на транспортната инфраструктура (магистрали, пътища, градски транспорт). Тя безспорно е ключова за икономиката и развитието на отдалечените от икономическите центрове общини в общия случай зависи именно от свързаността.

Голяма част от изплатените пари обаче са и за градинки, паркове и паметници. Подобренията на градската среда за важни, но те не водят до преки икономически ефекти и сближаване на районите, а в същото време отнемат значителна част от времето и ресурсите на общините, особено по-малките такива. В крайна сметка при ограничен капацитет и средства местната администрация трябва да избира дали да пише и изпълнява европейски проект за каквото и да е или да привлича нови инвеститори. Създадените стимули на местните власти силно наклоняват везните в полза на изпълнението на европейски проект. Шансът за спечелване е по-висок, резултатите са по-бързи и видими за избирателите, повече средства минават през общината. Новата инвестиция от своя страната е по-несигурна, няма толкова видими и бързи ефекти, постъпленията в общинския бюджет са силно ограничени (общинските бюджети остават в силна зависимост от държавните трансфери) и дори може да се наложи общината да прави разходи (за изграждане на път, включване към комуналните услуги и т.н.).  

Публикувана в Бизнес

Сближават ли се нивата на икономическо развитие в рамките на икономическите центрове? На този въпрос се опитва да отговориновото изследване на Института за пазарна икономика.To се основава на анализа „Икономическите центрове в България“, като си поставя за цел да обясни процесите, които протичат в отделните центрове. В най-общ план, изследването си поставя три цели: да установи какви са фундаменталните разлики в демографското и икономическото развитие на общините в и извън икономическите центрове, да оцени потенциала за сближаване на икономическото развитие на общините в рамките на отделните икономически центрове и накрая да провери дали това сближаване вече е факт.

В икономически план, изследването установи, че по основни икономически показатели (произведена продукция на глава от населението, чуждестранни инвестиции и разходи за дълготрайни активи, безработица и заплати) общините в перифериите на икономическите центрове приличат повече на тези извън центровете, отколкото на ядрата. Въпреки това, разликите между общините в периферията на икономическите центрове и тези извън центровете са осезаеми, което от своя страна означава, че няма съмнение в положителния ефект от участието в икономическите центрове върху перифериите.

От гледна точна на демографията, картината далеч не е толкова ясна. В основните показатели за динамиката на населението, чувствителна и еднозначна разлика между общините в и извън икономическите центрове се наблюдава единствено при механичния прираст. В общините извън икономическите центрове се наблюдава значителен превес на трайното изселване над заселването, а перифериите на икономическите центрове – умерен, а в ядрата заселващите се са повече от изследващите се. Това е резултат от възможностите за ежедневна трудова миграция, които предлагат периферните общини към ядрата, където са съсредоточени повечето и по-добре заплатените работни места. С други думи, възможността хората ежедневно да пътуват за работа до близка община със силна икономика означава, че и те по-трудно вземат решение за трайно изселване. Това, от своя страна, поддържа живи по-малки и икономически изостанали населени места, които са част от периферията на силни икономически центрове. Самата структура на икономиките на големите групи общини е различна, най-вече от гледна точка на баланса между селско стопанство, индустрия и технологии. Докато общините извън центровете и тези в перифериите имат по-голям дял на селското стопанство, то профилът на ядрата е по-скоро индустриален. Високотехнологичните дейности пък са почти изключително в ядрата, и отсъстват от другите общини.

Оценката на потенциала за сближаване на икономическото развитие на общините отговори на очакванията на анализаторите от ИПИ. Тези общини, които в началото на разглеждания период между 2011 и 2015 г.са по-слаборазвити, растат по-бързо от тези, които навлизат в периода с по-развити икономики. Интересно е, че този извод важи с по-голяма сила за общините извън икономическите центрове, отколкото за тези в тях.

Публикувана в Бизнес

Обърквания, несъвместимости, повторения – това са само част от проблемите, констатирани от анализа към концепцията за реформа на системата от регистри в администрацията.

Голямо впечатление прави огромният брой отделни регистри, поддържани от различните клонове на администрацията – общо 17797 към 2017 г., когато е извършено проучването. Сред регистрите на централната администрация най-много са тези, свързани със земеделието, информационните технологии и околната среда, сочи изследване на Института за пазарна икономика.. Значителна част от регистрите са идентични, но поддържани от отделните общински и областни администрации; с други думи, всеки регистър на общинско ниво съществува 265 пъти, а всеки на областно – 28. Тематично, областните и общинските регистри са насочени предимно към регистрирането на собственост и регионалното развитие. 

Ключов проблем според авторите на концепцията за административна реформа в България е липсата на единно определение и изисквания към съдържанието и формата на данните в отделните регистри. Това от своя страна води до значителни затруднения и забавяния при стандартизацията, взаимодействията и свързването на отделните регистри, необходими за изграждането на работещи инструменти за електронно управление.

Установените проблеми не свършват тук – на много места в регистрите липсват или са непълни данните, които трябва да се съдържат в тях, което прави използването им трудно или невъзможно. Отделно, често „собственикът“ на данните – гражданите или фирмите, до които те се отнасят, сам няма достъп до тях и до информацията кой служител и кога е имал достъп до тях, което позволява злоупотреби. Неприемливо е и обстоятелството, че на много места отделни регистри и бази данни съдържат дублирана информация, а там, където те се водят на хартия или в остарели цифрови формати актуалността и достоверността ѝ са под силно съмнение. Недопустим факт е и че около 10% от регистрите съществуват без да има каквото и да било нормативно обстоятелство за тях.

Според концепцията, бъдещото изграждане на инструменти за електронно управление ще бъде силно затруднено от настоящото състояние на регистрите, най-вече понеже едва 15% от тези на централно ниво разполагат с интерфейси за обмен на данни помежду си. Въпреки че едва 5% от тях са на хартия (което предотвратява всякакъв достъп до тях), липсата на възможност за взаимодействие между отделните регистри прави употребата им за изграждане на инструменти, които ползват повече от един от тях трудно.

За да се справи с тези проблеми, и за да улесни по-нататъшното развитие на електронното управление, концепцията предлага въвеждането на единен и систематичен подход към воденето на публични регистри. Това предполага:

  • Премахване на дублирането на регистри в една и съща тематична област;
  • Събиране на едни данни само веднъж, и ползването им оттам, където са събрани първо;
  • Изцяло цифрово поддържане на регистрите, задължително с интерфейси за обмен на данни помежду им;
  • Напълно безплатен обмен и предоставяне на данните от регистрите;
  • Контрол и пълен достъп до собствените данни;
  • Публикуване като отворени данни на онези, които не са класифицирани и/или лични;
  • Ползване на продукти с отворен код.

Тези принципи отговарят на съвременните изисквания и стандарти за поддържане на регистри с публична информация за нуждите на израждането и поддръжката на електронно управление. Можем само да се надяваме, че предложенията ще се приемат и изпълнят, без да се сблъскат с институционалната инертност и политически обструкции, пред които бяха изправени повечето опити за дигитализация на администрацията досега.

Публикувана в Бизнес

Един студент сяда на компютъра и иска да намери онлайн версия на актуалния текст на Закона за съдебната власт, сочи проучване на Института за пазарна икномика. Ето какво се получава в Гугъл като първи пет опции:

Източник Последно изменение
Lex.bg 16 Февруари 2018 г.
Econ.bg 20 Февруари 2015 г.
ВСС сайт 11 август 2017 г.
Сметна палата 01 септември 2005 г.
Инспекторат на ВСС 09 август 2016 г.

След настъпилото объркване решава по логика да потърси достоверен източник на актуалния текст сред органите на  съдебната и изпълнителната власт. Ето какво се получава:

Източник Последно изменение
ВСС 11 август 2017 г.
МП 09 август 2016 г.
ВАС 10 ноември 2017 г.
Прокуратура Няма
ВКС Няма

Объркването е още по-голямо и затова решава да вземе от горните източници този с най-скорошна дата на изменение, в случая от 16 февруари 2018 г., и да го намери на сайта на Парламента или редакцията на Държавен вестник, за да потвърди за себе си, че може да ползва този източник като най-актуален.

  • При търсене с търсачката на ДВ с ключови думи „съдебна власт” на осмо място излиза изменения на ЗСВ от 10 ноември 2017 г. 
  • При търсене с търсачката на Парламента за закони с ключови думи „съдебна власт” на първо място излиза изменение от 27 октомври 2017 г..

Всичко това може да изглежда странно, но е факт.

В момента най-достоверният източник на пълния актуален текст на законодателството у нас е чрез платените правно-информационни системи. Достоверността се „гарантира” по силата на договора за абонамент, чрез който всеки клиент разчита, че ще получи постоянно осъвременяване на нормативната база. Всъщност, на достоверността на частните платени правно-информационни системи за достъп до законодателството разчитат освен гражданите и фирмите и над 620 административни структури и над 330 структури в съдебната власт (съдилища и прокуратури). С две думи, всички в България:

-   Имат безплатен достъп на lex.bg до някакъв вариант на законодателството, по-често най-актуалния, но без гаранции за пълна достоверност като всичко, което е безплатно;

-   Имат възможност за платен достъп до актуален вариант на законодателството.

Ще попитате защо това е важно? Ето две очевидни причини:

-   Нахално, безочливо и крайно неприемливо е да трябва да плащаме за достъп до актуалното законодателство, което трябва чинно да следим и спазваме – граждани и фирми;

-   Разточителство и прахосничество е целият публичен сектор да плаща за достъп до законодателството, което често самият той е изготвил, като най-често има достъп до 2 правно информационни системи, т.е. имаме двойно прахосничество.

За аргументи като нарушено основно право на достъп до информация, нарушаване на прозрачността и откритостта, ограничаване на върховенството на закона, нарушаване на националната сигурност при спиране на работа на платените системи и др. подобни няма да споменаваме, защото за тези, от които зависи реформата май те са неразбираеми. За справка ще посочим, че в ЕС само у нас липсва онлайн безплатен достъп до консолидираните актуални текстове на законодателството.

За справка на читателя, актуалният вариант към 13 април 2018 г. е от бр.15 от 16 Февруари 2018 г. според Сиела Нет.

Публикувана в Бизнес

Последното издание на индекса „Нации в преход” на Freedom House показва, че България влошава резултата си за втора поредна година. Така и през 2018 г. страната ни остава извън групата на държавите от Централна и Източна Европа с утвърдено демократично устройство, в която влизат Словения, Словакия, Полша, Чехия и прибалтийските страни. Това се посочва в анализ на Института за пазарна икономика /ИПИ/.

Промяната спрямо 2017 г. е при оценката за местно демократично управление, като регистрираното влошаване е заради „нарастваща задлъжнялост на общините (особено в селските райони), нарастваща зависимост от централния бюджет, политическия патронаж на местно ниво и намалените възможности за икономически дейности и нови инициативи”.

В доклада се посочва, че въпреки своята формална самостоятелност, огромната част от българските общини са финансово зависими от трансферите от централната власт, като основна причина за това е липсата на собствени приходоизточници. Механизмът за финансово оздравяване на общини[1] е оценен положително от гледна точка подобрената бюджетна прозрачност на общините, но в същото време се възприема като инструмент, който може „допълнително да ограничи техните правомощия и възпрепятства процеса на децентрализация”. Както и ИПИ коментира, възможността финансовият министър еднолично да „опрости” отпуснатите заеми (и точно в периода около предстоящите през 2019 г. местни избори) хвърля сянка върху предстоящия вот. Freedom House обръща внимание и на тенденцията на покачване на данъците (потвърдена от ИПИ). 

Защо независимостта местните финанси е важна

За много хора връзката на всичко това със състоянието на местната демокрация може да се стори абстрактна. В крайна сметка, местни избори се провеждат редовно, а гражданите пряко избират общински съвет и кмет – все демократични работи.

Ключът се крие в размера и структурата на общинските приходи и съответно – обхвата и вида на политиките, които последните могат да подсигурят. Местната демокрация почива именно на разликата между политиките, които местните власти „трябва” да изпълняват посредством целевите субсидии от държавата и политиките, които местните власти „искат и могат” да изпълняват без вмешателство от централната власт.

Местните избори са в голяма степен ненужно упражнение, ако органите, които гражданите избират, не разполагат с фискалния капацитет да оказват дори минимално влияние върху социалните и икономическите процеси, протичащи на тяхна територия. Това е и една от причините зад проблемите, които гражданското общество среща в опитите си да прокара промени на местно ниво. Приходите на местните власти в България за 2016 г. възлизат на едва 7% от БВП, което е над два пъти по-ниска стойност от средната за ЕС, като огромната част от тях отива за делегирани дейности. Така, дори при наличие на добра воля от общинския съвет и кмета, осигуряването на средства за реализирането на припознатия местен обществен интерес рядко минава без писмо до Министерски съвет с молба за отпускане на средства.

Политическите зависимости, които този процес създава, са очевидни и бяха особено ясно видими при разходването на средствата от т.нар. „регионален фонд” по време на правителството на Орешарски, когато огромната част от средствата, разпределени уж на състезателен принцип, отидоха в близки до властта общини. Абдикацията на държавата от поетия преди близо две десетилетия стратегически ангажимент за фискалната децентрализация, обаче, не може да бъде вменена на един или два кабинета[2]. Тя е повсеместна и е добре описана в приетата през есента на 2016 г. нова Стратегията за децентрализация 2016 – 2025 г.: „Процесът на децентрализация бе блокиран и при изпълнението на Стратегическа цел 1. Това се изразяваше в отказа на централната власт да прехвърли част от приходите от данъка върху доходите на физическите лица (ДДФЛ) като собствени приходи на общините.”

Липсата на достатъчно ясна връзка между данъчно облагане и политическо представителство на местно ниво е в основата на наблюдаваната на много места из страната политическа безотговорност и гражданската апатия към нея. В общия случай местните власти не харчат парите на местните хора, което прави и двете страни слабо заинтересовани от понятия като „ефективност” и „прозрачност”. Именно споделянето на част от постъпленията  от данъците върху доходите на физическите лица е най-често използваният способ за децентрализиране на данъчните приходи в рамките на ЕС, като в някои държави (като Италия, Дания, Швеция, Финландия) общините дори имат право да определят размера на данъка в определени граници.

Такъв модел обвързва местната икономика с бюджета на местната власт като създава стимули за осигуряване на качествени административни услуги, подобряване на бизнес средата, привличане на инвестиции и работещи хора. Това създава заинтересованост и от страна на гражданите, защото тяхната община вече харчи техните пари за технитепроблеми, а в ролята си на данъкоплатци и гласоподаватели, те имат правото и задължението да направляват този процес. Ако реални стъпки в посока фискална децентрализация не бъдат предприети преди предстоящите местни избори през 2019 г., рискуваме отново да гласуваме за хора, които са по-скоро нещо като представители на централната власт, отколкото независими кметове и общински съветници. 


[1] Приетият в края на 2015 г. механизъм за финансово оздравяване на закъсали общини беше своеобразно признание, че нещо не е наред с финансите на местните власти, но държавата продължава да не припознава ограничените собствени приходоизточници като част от проблема. Стремежът към балансиране на местните бюджети тръгна в посока повишаване на съществуващите данъци, повишаване на събираемост и преструктуриране на задължения и финансови ангажименти – все неща, които не адресират структурните проблеми на общинските бюджети и важността на последните за местния демократичен процес.

[2] Крайната оценка от прилагането на предходната Стратегия за децентрализация (2004-2015) показва изпълнение на едва 39,07% от предвидените в нея мерки.

Бел. ред. Оригиналното заглавие на  статията е "Местна демокрация? Какво е това?" и нейн автор е Явор Алексиев.

Публикувана в Бизнес

Данъчната тежест върху средностатистическия работещ българин възлиза на над 560 лв. на месец, което се равнява на 45% от разходите на работодателя му, сочат изчисленията на Института за пазарна икономика /ИПИ/. Тази оценка почива на някои необходими презумпции. Средностатистическият работещ българин:

  • работи на трудов договор в най-широко разпространената категория труд (трета) и е роден след началото на 1960 г.;
  • получава месечна брутна заплата от 1045 лв. (оценка на ИПИ за размера на средната брутна заплата за 2017 г., базирана на месечните данни на НСИ);
  • спестява 5% от брутния си доход[1] (4,2% от разходите на работодателя)
  • притежава жилището, в което живее (няма разходи за ипотечен заем или наем).

При тези условия общите разходи на работодателя възлизат на 1244 лв., а след заплащането на задължителните данъци и осигуровки в размер на 433 лв. лицето получава чиста сума от 811 лв. Така сметката дотук става: социални осигуровки - 259 лв./месец, здравни осигуровки - 84 лв./месец и данък общ доход - 90 лв./месец.

Още тук данъчноосигурителната тежест е достигнала 34,8%. Това е процентът от общите разходи на работодателя, който не стига до джоба на работещия. Използваме за отправна точка на тези изчисления крайните разходи за работодателя[2], защото именно те формират цената на труда – месечната сума, с която той трябва да се раздели, за да наеме даден работник.

Данъчните неволи обаче не спират дотук, тъй като значителна част от данъчното облагане започва едва след получаването на „чистата” заплата. В нашия модел средностатистическият българин потребява[3] останалите му 811 лв. по следния начин:

  • зарежда по 10 литра бензин на месец (при цена от 2,04 лв./литър) - общо 20,4 лв. на месец, от които 7,1 лв. акцизи и 3,4 лв. ДДС;
  • изпива месечно 3 бутилки и половина бира (по 0,5 литра и 1,20 лв. всяка), половин бутилка вино (от 0,75 литра и цена от 8 лв.) и 1/3 бутилка твърд алкохол (от 0,75 литра и цена от 8 лв.) – общо 10,4 лв., от които 1,19 лв. акцизи и 1,72 лв. ДДС;
  • пуши средно по 5 и половина цигари на ден (при цена от 4,80 лв. кутията) – общо 38,88 лв. на месец, от които 28 лв. акцизи и 6,6 лв. ДДС.

След като се приспаднат разходите за този тип стоки (общо 70 лв.), на лицето му остават 741 лв. От тях то спестява 52 лв. (споменатите 5% от брутния му доход), а останалите 689 лв. потребява за разнообразни стоки и услуги, като 70% от разходите му са облагаеми с ДДС. Така месечните разходи за акцизи остават 36 лв., тези за ДДС набъбват до 92 лв., а общо платените данъци и осигуровки стават 561 лв. – 45% от платените от работодателя му 1244 лв.

Крайната картина изглежда по следния начин:

 

Разбира се всичко казано дотук не изчерпва общата данъчна тежест, на която са подложени българските граждани (и в частност - работещите). Например, сайтът „Моите данъци” не включва в изчисленията разходите за покриване на местни данъци върху движимото и недвижимото имущество, както и някои такси с данъчен привкус (известни още като квази-данъци) като винетните такси и таксата върху битовите отпадъци.

Използвайки сайта „Моите данъци”, всеки човек може да изчисли своята лична данъчна тежест, както и своя личен ден на данъчна свобода.

 

[1] За приближение на средната склонност към спестяване е използван брутната средна спестовност на домакинствата в България за 2016 г. (като % от брутния доход), изчислявана от Евростат.

[2] НСИ използва същия подход.

[3] Важна презумпция, без която обаче няма как да минем, е, че работещото лице има същата средна консумация като средностатистическия българин. Изчисленията са направени на база данните на НСИ за потреблението на стоки и услуги от страна на домакинствата, както и на база данни за потреблението на акцизни стоки от Министерство на финансите. Напълно възможно е акцизното потребление както на алкохолни изделия, така и на горива да е значително по-високо при работещите лица. Подобна разбивка на потреблението, за съжаление, не е налична, което налага да направим консервативната презумпция, че то е аналогично с това на средностатистическия българин.

Публикувана в Бизнес

Институтът за пазарна икономика пусна обновената версия на специализираната страница „Моите данъци” – kolkodavam.bg

Сайтът позволява на всеки работещ българин, на база своята заплата и потребление, да изчисли данъците, които плаща на държавата. Платформата на ИПИ дава възможност на всеки да види личната си данъчна тежест и да генерира личната си „Разходна бележка”, която показва как държавата харчи събраните пари. Новите елементи на сайта са:

  • Разбивка по данъци, която показва колко ви струва всеки един отделен данък;
  • Сравнение със средните годишни данъци на работещия българин, което показва как стоите спрямо моделирания от ИПИ средностатистически работещ българин;
  • Личен ден на данъчна свобода, който показва чисто хипотетично кога спирате да работите за държавата и започвате да работите за себе си.

Наред с тези нови функционалности, сайтът “Моите данъци” вече предлага и абонамент за специалния Бюлетин за ранно известяване при данъчни промени, който ще известява своите абонати за планирани данъчни промени и ще ги държи в течение с инициативите за по-ниски данъци в страната. Припомняме, че през последната години тенденцията е данъците да се покачват, в т.ч. през текущата 2018 г.

Публикувана в Новини на часа

Към последното тримесечие на 2017 г. заетите в България са били 3 милиона и 168 хил. души – ръст с 162 хил. души спрямо последно тримесечие на 2016 г. Това са малко над 52% от хората над 15 годишна възраст в страната, пише Петър Ганев от Института за пазарна икономика. Авторът се фокусира върху групата в трудоспособна възраст – хората между 15 и 64 годишна възраст, заетостта при тях достига 67,5%. По думите му данните вече потвърдиха новината, че през 2017 г. сме постигнали най-високия коефициент на заетост от началото на прехода в България. Дори през предходната върхова година – това беше 2008 г. (точно преди 10 години), коефициентът на заетост беше достигал най-много до 65% за групата 15-64 години.

Рекордът вече не е новина. Не е новина и това, че ръстът се дължи изцяло на частните предприятия – предприемачите са движещата сила на пазара на труда, не на политиците. Това, което е интересно, е да се разбият данните в повече детайли за да се видят основните характеристики на динамиката на пазара на труда, както и да се погледне към областните данни, които разкриват пълната регионална картина и фокусират внимание върху основните икономически центрове в страната.

Най-важната разбивка най-вероятно е образователната. При висшистите например се наблюдава насищане на трудовия пазар, тоест при тях няма никакъв ръст последните две години. Заетите висшисти в края на 2017 г. на възраст 15-64 години са били 961 хил. души (толкова са били и в края на 2016 г.), което е 85,4% заетост. Това явно е максимума на работещите висшисти в страната. По-голямата част от останалите незаети висшисти са извън работната сила (въобще и не търсят работа поради различни причини). Има и около 31 хил. официално безработни висшисти в страната, които обаче не бележат почти никаква промяна през последната година. Тоест пълното насищане на пазара на труда на висшистите (15-64 г.) в страната изглежда горе-долу така – 961 хил. работят и 31 хил. са безработни.

Важната промяна и положителното развитие през последната година идва от заетостта при хората със средно образование (голям брой), както и от тези с основно и по-ниско образование (добър темп, но по-малък брой). Ръстът на заетостта с 162 хил. души (последно тримесечие на 2017 г. спрямо последното тримесечие на 2016 г.) е разпределен така – 123 хил. души ръст при среднистите и 38 хил. души ръст при хората с основно и по-ниско образование. Работещите среднисти вече надхвърлят 1,8 млн. души, тоест два пъти повее като брой от хората с висше образование. Заетите с основно и по-ниско образование са в рамките на 320 хил. души, като заетостта в групата остава много ниска – в рамките на около 30% (15-64 г.).

Тези данни ясно показват, че бъдещето на пазара на труда вече тотално се сблъсква с реалностите на образователната система в страната. Възможностите за повече работни места са изцяло зависими от уменията на хората със средно образование, както и от по-широкообхватния казус на включване на пазара на труда на хората с основно и по-ниско образование – над половината от последните са дългосрочно извън работната сила. На този фон не е изненадващо, че регионалната разбивка показва известно концентриране на новите работни места не в столицата, а в няколко основни икономически центъра, които успяват да обхванат повече среднисти, тоест с добре развиваща се промишленост.

Големите печеливши през последната година са Пловдив и Стара Загора. От въпросните 162 хил. ръст на заетите (тук и надолу сравняваме последно тримесечие на 2017 г. спрямо последно тримесечие на 2016 г.), над 43 хил. са именно в област Пловдив. Доброто развитие на „Тракия икономическа зона” вече не е новина, но все пак тези данни са впечатляващи – над ¼ от ръстът на заетите в страната е концентриран в област Пловдив. Втората половина на 2017 г. в областта работят над 320 хил. души. Върнахме данните назад до 2003 година – това е рекорд за Пловдив и като абсолютна бройка на заетите от тогава насам.

Другата област, която се представя силно, макар и не чак като Пловдив, е Стара Загора. Ръстът на заетите там към края на годината е близо 17 хил. души, а за някои от предходните тримесечия достигаше и над 20 хил. души. В Стара Загора вече и на практика се опитват да репликират успеха на Пловдив в позиционирането като инвестиционна дестинация – само преди няколко седмици се подписа договор за изграждането на индустриална зона „Загоре”. Последната има да извърви дълъг път – особено по отношение на своя мащаб и интегрирането на повече зони в региона под една обща шапка, но важното е, е вече се работи конкретно и перспективите въобще на са лоши.

Столицата София също традиционно добавя нови работни места, макар че за последното тримесечие данните са почти нулеви, но вече определено не задава темпото дори в абсолютния брой на новите работни места – последното може и да е свързано с постигането на почти пълна заетост при висшистите. Столицата вече оказва по-голямо влияние върху обиколната и Софийска област (+15 хил. заети), отколкото в самия град-център.

Още области на юг, които успяват да отбележат по-сериозен ръст в края на 2017 г. в абсолютния брой на заетите са Пазарджик (+10 хил. заети), Благоевград (+9 хил. заети) и Бургас (+7,6 хил. заети). Това натрупване на положителни новини на юг за 2017 г. е именно резултат от по-силните икономически центрове в тази част на страната, които в най-голяма степен се възползват от икономическия подем и взаимно се усилват поради по-добрата си свързаност.

На север картата е много по-раздробена и трудно може да се посочи явен лидер в новите работни места, който да е устойчив през цялата 2017 г., а не само в едно тримесечие. Във Варна през цялата година почти не се наблюдава тренд на покачване на броя на заетите. Добрич и Търговище са по-устойчиви в положителните тенденции и добавят общо около 10 хил. нови работни места към края на годината. Русе, Силистра и Разград също добавят общо около 12 хил. нови работни места. На северозапад ръст се наблюдава във Враца (+5 хил. заети при устойчива тенденция през годината) и Ловеч (+11 хил. заети, което обаче се вижда само в последното тримесечие и предстои да се потвърди като устойчива тенденция).

Можем да обобщим, че проблемът на севера през 2017 г. е по-слабото представяне на голяма част от областите, които по принцип би следвало да задават темпото. Това са например Варна и Плевен – двете области с най-много заети като брой на север не успяват да добавят ръст през 2017 г. Обратно, на юг темпото се задава именно от по-големите области. В някаква степен можем да очакваме и това да е една от новините на 2018 г. – задвижването на центровете, в т.ч. на север, който досега не се възползваха в пълна степен от подема.

Общата картина, от една страна на насищане на пазара на труда с квалифицираните кадри, от друга с концентрирането на ръста в някои икономически центрове, предполага и някои от очакванията за 2018 г. Категорично е очакването за ръст на заплатите. Поради липсата на други свободни кадри, заплатите неизбежно ще скочат – особено за квалифицираните (начело с висшистите) и за тези, които са в най-бързо растящите области (като Пловдив). Очакваният подем на някои от вторичните центрове пък означава, че новите работни места през 2018 г. би следвало да са доста по-равномерно разпределени между севера и юга, което ще е добре за по-изоставащите региони.




Публикувана в Бизнес
Страница 1 от 3

logo naz

гр. София 1124, ж.к. Яворов, бл.8, вх.В, ет.1, ап.1
Е-мейл: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Телефон: (+359) 02 846 43 33
Факс: (+359) 02 846 42 33

  Фейсбук страница на "Гласът на фермера"
  Фейсбук страницата на "Пчела и кошер"


Контакти | За реклама | За нас | Условия

Етикети Kaрта на сайта