Трудно се вижда земеделската кал, ако я гледаш от твърде висок джип Избрана

Земята не е безкрайна величина, риск е да я обработваш, казва Радостина Жекова, член на УС на Националната асоциация на зърнопроизводителите

Интервю на Анета Божидарова

- Г-жо Жекова, трудна изглежда срещата между собствениците на земеделска земя и онези, които я обработват – наематели и арендатори. Има ли нещо дълбоко погрешно в основата на този задочен разговор и започналия спор за изплащането на високи ренти в трудна година?

- По начина, по който сега се води дебата, трудно ще се срещнем. Собствениците на земеделска земя защитават своя личен интерес и това е нормално. Българското земеделие обаче не е безкрайна величина, то е риск. И ние, в Добруджа, знаем това най-добре. Хубаво, извадиха на показ хората с милиони, спечелени от земеделие. Защо обаче никой не извади на показ каква е междуфирмената задлъжнялост в сектора? Какви кредити са теглили земеделците, за да го работят същото това земеделие. В един момент да не се окаже, че милионерите в земеделието на практика ще се окажат длъжници? Всяко едно производство, за да съществува, трябва да има пари да се възпроизведе. Това е дял от 30% от нашите приходи. Той задължително трябва да остане като капитал у фермера, за да може той да се развива. Ако една година аз не инвестирам в техника, на следващата вече мога да се окажа изхвърлена от пазара. Това е истината. Още 30% от приходите трябва да отидат при собствениците на земята. При година като сегашната обаче се получава друго: за да платим високите ренти в Добруджа, ние трябва да се лишим от целия си приход.

- Негативното настроение към сектора не идва ли поради факта, че има няколко ползватели на милиони декари със земя и това обикновено се коментира в контекста на партийни зависимости?

- Да, има такива ползватели. Ако те са нарушили закона, нали има Прокуратура. Да ги разследва, да ги накаже. В НАЗ имаме различни ползватели – има хора с 5 хил. дка обработваема земя, има и с 50 хил. дка – никой на никого не се сърди, никой не гледа в паницата на другия. Кой колкото е могъл – толкова е наел. Това е реалността. Защо българинът обича да мрази някой, който е успял? Защо един успял човек да е виновен за неуспеха на другия? Според мен няма такава логика.

Развиваме нашия семеен бизнес от 30 години. Започнали сме с един трактор и с кредити до ушите. Защо през 1992 година малцина излязоха от своите топли обувки и поеха риска да се занимават с аграрен бизнес? И през всичките тези години ние се борим да сме на пазара и да се развиваме. Не разбирам хора, които не виждат реалностите, защото явно джиповете им са твърде високи, за да видят земеделската кал. В момента в Добруджа жънем от 0 до 300 кг пшеница от декар. Това е трагедия. Имам колеги, които направо влизат с дисковите брани. Цинично е на фона на тази картина да създаваш у хората илюзорна представа и да им образуваш напразни очаквания. От друга страна, българинът е беден – с рентата той иска да си оправи борчовете, да си помогне на децата, да се лекува. Но няма как рента върху 10 дка земя да ти запуши всички дупки, които са се отворили през годината. Невъзможно е. В Добруджа още през май започват да звънят и да питат за рентите. А те се плащат през ноември. У нас е така, защото хората живеят от рентата, в останалия свят никой не чака на това.

- Ваши колеги признават, че в голяма степен браншът сам е причина за вдигането на рентите – така ли е?

- Така е, ние сме си виновни. Проявили сме лакомия. В стремежа да станеш по-голям, наемаш земя. И понеже това става все по-трудно, имаш една единствена възможност – обещаваш по-високи ренти. И като я вдигнеш, ето я – добър ден, рентата идва при теб и трябва да я плащаш. При година като сегашната обаче – как да стане?

- Как може да се поправи това, какво се случва в другите европейски държави с рентите?

- В другия свят, който определяме като цивилизован, държавата, понеже е преценила, че земеделците не са съвсем грамотни, когато става дума за икономика, казва: „Ние ще определим рентата“. И на базата на справки в отделните региони, на разходите и на добивите, държавата определя годишната рента. И няма никакви битки и дебати по темата.

- У нас обаче къде е държавата в този процес?

- У нас държавата е решила, че ние живеем в условията на свободна пазарна икономика и рентата е въпрос на свободно договаряне между собственик и ползвател на земя. На практика обаче какво се получава – див капитализъм. Ако колега е обещал 120 лева рента, ти си принуден да дадеш същата – за да останеш на пазара. Това е пагубно и тази година ще има фалити. Защото в нашия бизнес, ако пропуснеш една година да инвестираш в техника, от следващата ти вече си никой. Така стоят нещата. Явно ще бъде по-добре държавата да се намеси и да се въведат регулации. Каквато практика има в други европейски държави. Примерът, който дадох, е от Франция.

- Европейската политика предопредели ли развитието на българското земеделие – ако е ясно, че бързо ще станеш богат от зърно, защо да отглеждаш праскови? А и първото не е ли по-лесно от второто?

- Не е по-лесно. Аз отглеждам и зърно, и праскови. Само че за първото има пазар, а за второто – няма. В момента бера праскови и не знам какво ще правя с тях. Моите праскови няма как да са конкурентни на евтиния и силно субсидиран внос. Проблемът не е кое производство е по-лесно, а за кое има пазар. Понеже сме в ЕС, всички стоки от европейските страни влизат у нас безмитно. Гърция е най-големият вносител на праскови у нас. Моята цена автоматично е с 20% нагоре /заради ДДС/, без значение на каква себестойност работя. При гръцката праскова няма ДДС. Като прибавим и нерегламентирания внос, става ясно защо за българските плодове няма вътрешен пазар. С кого да се борим?

- Всички повтарят: добавена стойност, добавена стойност – има ли нещо погрешно в разчитането и на тази мантра?

- Произвеждам сок от плодовете, които не мога да реализирам на пазара. За да има изобщо някакъв смисъл от това, което правя, следва да продавам моя сок на 3.50 лева. Вие бихте ли си купили толкова скъп сок, при условие, че масовата цена е под 2 лева? Нищо, че в моя има плодове, а в другите – не е ясно. Кой изобщо в България би си купил сок на цена от 3.50 за литър? Никой. И така великият израз „добавена стойност“ започва да губи смисъл, ако в него няма пазарен резултат. Никога не съм го крила – занимавам се с овощарство, защото мога да си го позволя – с приходите от зърнопроизводството. Иначе не бих се захванала. Просто ще бъда един горд собственик на качествен плодов сок, който не мога да продам. Горд собственик на висока добавена стойност – и какво от това? Но мога да го преглътна, да си позволя подобна загуба. Няма как обаче да гледаш два месеца 1 декар с домати и да искаш да живееш от тях останалите 10 месеца от годината. В това няма никаква икономическа логика. Никъде в света няма такава икономика.

- В самото начало ли се обърка моделът на земеделие у нас, къде сгрешихме?

- Още по време на предприсъединителната програма САПАРД, Европа ни предупреди: „Вие ще станете големи“. Но за да кандидатстваш тогава по САПАРД за закупуване на комбайн, изискването беше да обработваш минимум 4-5 хил. дка земя с договор поне за 5 години. Така започна окрупняването. И е логично като обработваш 4-5 хил. дка земя, да искаш да се развиваш, да растеш. За да бъдеш конкурентноспособен. Сега какво искат от нас – да станем малки и да искаме помощи от Европа. Каква икономическа логика има в това?

Прочетена 4893 пъти Последно променена в Петък, 26 Юни 2020 17:34
Оценете
(1 глас)

Оставете коментар

Моля, попълнете всички полета означени със звездичка (*). Не се допуска HTML код.

logo naz

 

 

гр. София 1124, ж.к. Яворов, бл.8, вх.В, ет.1, ап.1
Е-мейл: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Телефон: (+359) 02 846 43 33
Факс: (+359) 02 846 42 33

  Фейсбук страница на "Гласът на земеделеца"
  Фейсбук страницата на "Пчела и кошер"


Контакти | За реклама | За нас | Условия

Етикети Kaрта на сайта